Мисля си, че хората много неща искат, а не ги правят. Питал съм се дали, наистина ги искат, дали наистина просто се виждат мимолетно там и се връщат с детска усмивка в реалността, за да имат силата да я продължат. Сякаш си спомняш, какъв би могъл да бъде животът ти. И после го забравяш, докато душата ти отново изкрещи от дъното на подземните ни социални контакти. Животът става красив, когато свободата се изправи и я видиш в цял ръст, висока, колкото живота ти. Надвесва се над теб и те потупва по главата, сякаш ако не тръгнеш започва да те забива в земята и заприличваш на цвете, което мисли красиво за нея...иска да тръгне, а не може...Защото стъпалата са му в пръстта, тогава би било истинско щастие да има, кой да те издърпа.

Преди година исках да легна на някоя висока поляна в Родопите, за да усетя с кожата си дивите треви. Беше ми и топло от слънцето и студено от вятъра. Съблякох се и го направих. Понякога просто искаш да тръгнеш нанякъде, душата ти е на километри пред теб, тя е на пътя пред теб, излязла от тялото ти, разтегнала разума ти, между тялото  и самата нея. И просто тръгваш. Или я изчакваш изтощена да се прибере в очите ти, да легне в зениците ти и да ги направи по-тъжни. Понякога гледам в очите си-дали ще видя лицето на душата си- дали е тъжно или се усмихва.  Доволен съм от това, което виждам в тях, защото не се страхувам да назовавам нещата, такива, каквито ги усещам. Дори мога да го правя и красиво и много добре го знам. Всяка фибра от зениците ми запечатва красотата, която ме заобикаля. Такава е природата ми- да виждам красотата, колкото и горчива да е тя. Това е като усещането, което имах преди известно време- да държиш ръката на болен близък човек и да се гледате в очите. Да знаеш и ти и той, че остават няколко часа живот. И моята ръка ще е последната, която е държал. Да го знаеш, и все пак да пуснеш тази ръка, за да бъде отнесена душата сред ветровете на отвъдното. Да надмогнеш сълзите, да счупиш душата си няколко пъти и да пресипне сърцето ти. Колко живота живеем в този живот, че да го разпиляваме по пясъците на егото си, да крием истината или да я водим на отегчителен и бавен мач. Нямам достатъчно време, за да бъда нещо друго освен себе си. Нямам цял живот пред себе си. Никой няма цял живот пред себе си. Имам само тази настояща минута, в която мога да споделя усещането си, без да го изкривявам в и без това, изкривеното време. Колко малко се познаваме всъщност, а говорим едни за други-подценяваме, надценяваме и никога не млъкваме, за да чуем скимтенето на душата си или остатъчците от нея.

Има стени, които не искам да стават високи, но понякога не издигаме сами собствените си стени, а някой запретва ръкави и слага тухла след тухла. А колко хора после ще успеят да изкачат тази грамада,запечатала върху камъните всички разочарования.  След като човек преобърне надгробните плочи в задния си двор, смятам че става по-силен и по-сам. Но ние винаги сме сами, просто го разбираме, когато пуснем ръцете си, без да се замислим, че може да ни остават просто няколко часа.

Сега искам да отида в Родопите, на някоя висока поляна, да се съблека и да усетя хладкия вятър на това сънуване. Мисля, че само на него мога да имам доверие. Защото ако душата не е природна стихия, то тя е отнесена от ветровете на собствените ни глупости.