Разсякох змиите, покрили есента на Помена.

Изсмуках още сили от сърцето си.

Прехвърлих жили на ръцете си...

И ги превърнах във стомана, за да продължа...

Написах и заснимах себе си, когато плача...

Изблъсках с кървавите пръсти споменът...

и го превърнах във мечта на Облакът

(преди да завали от себе си)

Мъглата стана моя мащеха,

която галеше със сивото трохичките

(останали от моята плът и кръв )

и дадох аз храна на смелите...

и пролетта превърнах я във вечен сън.

Прогледнах с цветовете на дърветата,

а клоните усещах ги крила...

Покълна в мене семето...

И дадох на живота свобода

(която има само отговорния)

Опръсках с въздух пепелта на мъртвото...

останах като вятър сред косите ти...

и напълних дробовете на живота си с кислород...

да продължа...